В края на 2022 година бе публикуван сборникът „Източници на правото – съвременни национално- и международноправни перспективи“ (съст. Стоилов, Я., Вълчев, Д. С.: УИ „Св. Климент Охридски“, 2022). Електронната версия на книгата е свободно достъпна за сваляне Онлайн (свали).
Изданието e резултат от международна конференция за източниците на правото, проведена на 5 Октомври 2021 г. в Софийския университет по научен проект, финансиран от фонд „Научни изследвания“ към МОН . Проектът „Йерархия и координация на източниците на правото в съвременните национални правни системи на Русия и България“ се финансира от ФНИ към МОН и се осъществи от СУ „Св. Кл. Охридски“ по договор № КП-06-Русия/1 от 09.12.2020 г. в партньорство с екип от Алтайския държавен университет. Информация за всички дейности по проекта е достъпна на тук (линк).
В сборника са намерили място 23 статии на учени от три държави, разделени в 4 тематични раздела. Сред изтъкнатите наши учени, представени със статии в сборника, читателите ще могат с особен интерес да се запознаят с разработките на проф. Малина Новкиришка („За кодексите и кодификациите през призмата на римското право“), проф. Екатерина Матеева („Въпроси на обратното действие на закона в практиката на Конституционния съд“), проф. Иван Русчев („Решения на ВАС и на административните съдилища, с които се отменят като незаконосъобразни /респективно се прогласява нищожността/ на подзаконови нормативни актове по чл. 193, 195 АПК“), проф. Нина Гевренова („Недържавните източници на трудовото право - реалност и предизвикателства“).
Първият раздел е посвет на общотеоретичните и правнофилософските измерения на проблема за източниците на правото. Разгледаните въпроси засягат разграничението между официалните и неофициалните източници на правото; за съотношението на правната доктрина с останалите източници на правото; за йерархията на правните източници и правото, функциониращо чрез „четене“.
Вторият раздел от сборника е посветен на историческия и сравнителноправния анализ на темата за източниците на правото, като е обърнато внимание на кодексите и кодификациите през призмата на римското право; на ролята на закона в несекуларните общества.
Третият раздел обхваща статии, засягащи системното място и функциониране на различни източници на правото като международните договори, нетипичните актове на правото на Европейския съюз и други. Разгледани са още и въпроси като този за обраното действие на закона в практиката на Конституционния съд на Република България, за фактическата и юридическата сила на източниците на правото.
В последния четвърти раздел на сборника са подредени статии, концентрирани върху конкретна категория източници на правото, сред които недържавните източници на трудовото право, Правилникът за организацията и дейността на Народното събрание, съдебните актове, Базелските правила и др.
Интерес за научната общност се надяваме да /ще представлява ядрото на сборника − предложена от екипа по научния проект (проф. Ян. Стоилов, проф. Д. Вълчев, доц. Ив. Стойнев, доц. С. Гройсман, д-р Д. Начев) визия за променения начин на функционирането на източниците на правото в постмодерните правни редове със свойствената им интернационализация, динамичност, честна нормативна несигурност и в резултат − важна роля на конституционните и върховните съдилища от национална страна, на международните и наднационалните юрисдикции, ако насочим поглед отвъд държавното право.
Моделирането на новата картина на източниците на правото се поставя с предложение за обогатява не на понятието за източник на правото, както прави Я. Стоилов с предложението си за противопоставяне на общоприетото измерение на източниците като „официални източници“ на една по-различна идея за едновременното съществуване и на „неофициални източници“.
„Официални – според формулировката на проф. Стоилов, са признатите (юридически валидните) в дадена правна система носители на правни норми, а неофициални… тези, които притежават фактическа валидност, поради което съдържащите се в тях норми също предизвикват правни последици“. Тезата се онагледява с различни актове (например глобалния закон „Магнитски“), създавани в една правна система и действащи в друга, без за това формално да е налице обвързващо правно основание, а по силата на фактически поводи за съобразяване. Разликата между неофициалните източници и soft law като обяснителен инструмент, вече използван в подобна насока се състои в интензитета на негативните последици, сравними с тези на традиционното hard law. Това означава, че за да бъде реалистична, съвременната теория на правните източници трябва да отразява нови по тип фактически явления. Тя повече не може да разчита на „абсолютната и непроменлива граница между правно и фактическо“, която е била даденост за класическото позитивистко мислене.
Различни от разработките (Ян. Стоилов, С. Гройсман) обясняват това постмодерно измерение на теорията на правните източници с разместване на съотношението между различните национални и наднационални центрове на власт и свързаните с него съдебни опити за юридическото му моделиране и развиване или напротив – предотвратяване или поне ограничаване.
Подобен вид преплитащи се властническа конкуренция и сътрудничество се демонстрира например чрез взаимодействието на националния конституционен съд и Европейския съд по правата на човека (в анализите на Д. Начев, С. Гройсман). Те са довели до промяна в баланса между правотворчество и правоприлагане в образа му, познат на традиционната правна теория. Йерархията на правото според една подобна гледна точка се определя не пряко (или поне не само) от текстовете на обвързващите конституционни актове (на националното право, на правото на ЕС или на регионалното международно право в лицето на ЕКПЧ), а в голяма степен (и) от авторитетния обвързващ прочит, който тези актове дават на съдилищата. В тази насока С. Гройсман представя йерархията на правото като структура от колизионни норми. Наличието на спорове относно ключови възможни противоречия като например между националната конституцията и правото на ЕС или – както се разглежда от Д. Начев, между първоначално ратифицирания текст на един международен договор и последващата му правоприложна еволюция, налагат очертаването на една по-различна йерархична картина.
Така се стига до хипотезата за успоредното съществуване на няколко взаимодействащи си успоредни пирамиди на правна йерархия – национална, европейска и международна. „Изглаждането“ на техните евентуални противоречия в този смисъл се разглежда като винаги отворен процес на взаимодействие между правни източници от тези различни редове в търсенето на текущ властнически баланс, намиращ форма в конкретни, временни и еволюиращи за в бъдеще тълкувателни подходи на иначе статични нормативни текстове. Водещата роля в този случай е на съдилищата − „върховни“ по отношение на съответните институционални системи, те нямат контролираща инстанция, а създават самостоятелни аргументативни дискурси, даващи им възможност за относителна тълкувателна свобода (С. Гройсман).