В началото на март 2020 г. излезе от печат монографията „Право и власт. От неограничената държава до постмодерното върховенство на правата“ (София, Сиела, 444 с.) с автор гл. ас. д-р Симеон Гройсман.
Посоченият труд разглежда взаимоотношението между правото и властта на полето на общата теория и философията на правото. Авторът приема, че правната власт е вид нормативна власт, състояща се във възможност за един властващ субект едностранно да създава правни предписания, обвързващи за правната сфера на втори, подчинен субект. На анализ са подложени редица власти, както в публичното, така и в частното право, както такива с правотворчески, така и такива с правоприложен или правореализиращ характер.
От тази позиция последователно са потърсени властовите елементи в редица основополагащи за юридическото мислене понятия като правен ред, източник на правото, субективно право и правомощие. Във връзка с разглеждането на тези понятия авторът представя своите разбирания за начина, по който отношението между правото и властта определя съдържанието на понятията легалност и суверенитет, ролята на съдиите в правната система и разпределението на правотворческите и правоприложните правомощия по веригата конституция – закон – съдебна практика.
Мястото на властта в правното мислене и на правото като рамка, ограничаваща властта в полза на обществото, е представена чрез очертаването на карта на правно-властовите въздействия в правната система, респективно и в регулираната от нея социална среда, чрез делението на власти, антивласти и контравласти и предложеното понятие за върховенство на правата като текуща форма на правовата държава, отдаваща нормативен приоритет на човешките права като структуроподдържащи правната система принципи и приписваща институционална водеща роля на „силните“ конституционни, върховни и наднационални съдилища. Именно съдилищата са тези, които в значителна степен оформят облика на съвременните правни редове, интерпретирайки изразяваната в най-абстрактни предписания „воля“ на конституционния законодател, ЕКПЧ или първичното право на ЕС и балансирайки и понякога дори засенчвайки позицията на текущия парламентарен законодател.
Разглежданото съчинение е не само труд в сферата на теорията и философията на правото, но и опит за изследване върху широки пластове от историята на правните идеи, без които интерпретирането на съвременните основи на правните системи не би могло да бъде успешно. В книгата „Право и власт“ анализът на описаната по-горе проблематика се провежда въз основа на историческото развитие на проблема за (не)ограничаването на държавната власт от и чрез правото в творчеството на авторите на Новото време като Н. Макиавели, Т. Хобс, Ж.-Ж. Русо, Дж. Остин, М. Зайдел, Г. Йелинек, Х. Краббе и Карл Шмит, като ударението пада върху „Чистото учение за правото“ на Ханс Келзен с неговия принос за демистификацията на суверенитета, обясняването на държавата чрез правото и обосноваването – с несъмнена полза за правовата държава на XX. век и за нейното конституционно правосъдие, че няма държавна власт, която да съществува преди, отвъд или над правото.
В заключение авторът представя правото като нормативен ред за социално овластяване и самовъзпроизвеждащ се ред, съставен въз основа на правни овластявания. Лежащата под този механизма връзка между правото и обществото е моделирана посредством предложената социологическа интерпретация на Келзеновата Основна норма, чрез която би могло „Чистото учение за правото“ – достатъчно подценявано понастоящем, да стане по-разбираемо и достъпно за българската юридическа общност.