14.02.2022

В деня на любовта и виното припомняме събития на повече от век. С тях са свързани студенти на Юридическия факултет, оставили имената си, както в нашата литература, така и в може би най-фаталната любовта история от хрониките на Университета.

„Ела и дай ми свойта радост ясна,
Лъчи обилни в мрачна нощ пръсни,
Ела, в нерадост аз самотен гасна,
Неволен губя свойте златни дни.
Аз ще открия тъмните си тайни…“

През 1911 г. поетът Димчо Дебелянов и съквартирантът му Константин Константинов са студенти. След като се е обучавал в Юридичесия факултет, Дебелянов се е прехвърлил Историко-филологическия, а Константинов е в края на обучението си по право. И двамата са добре познати в литературните среди, сътрудничат на различни издания, в които публикуват творбите си. Веднъж, излизайки от сградата на Университета на улица „Московска“, те срещат своя приятел – бъдещия професор, публицист и преводач Константин Гълъбов. Той ги запознава с красавицата Елена Петрунова – студентка по френска филология. Съдбата преплита пътищата на Димчо и Елена, когато той и Константинов стават наематели в къщата на баща ѝ, полковника Петър Петрунов, на бул. „Патриарх Евтимий“ № 1. Днес на същото място се намира филмотечно кино „Одеон“. Препоръчан от самия П. Яворов да започне превода от френски на авангардния и скандален за времето си роман „Афродита“ на Пиер Луис, Дебелянов среща помощта на Елена, която започва да преписва неговите чернови с красивия си почерк. По време на съвместната им работа симпатията на Димчо към девойката постепенно нараства, както свидетелства колегата му Константинов. Тя се превръща в негова поетична муза, на която той посвещава стихотворението „Ела и дай ми свойта радост ясна“, запазило името ѝ в акростих. Погледът на Елена обаче е насочен към друг студент с писателска и поетична дарба.

От компанията на млади поети и писатели, сред които Кирил Христов, Николай Лилиев, Димитър Подвързачов, бъдещият професор по граждански процес Димитър Силяновски, сърцето на Пина, както я наричат приятелите ѝ, спечелва бъдещият професор по теория на държавата Любомир Владикин. Въпреки това, двамата с Димчо продължават работата по превода, а любовните трепети у младия поет не стихват. В нощта на девети юни 1911 г., късно вечерта в къщата на бул. „Патриарх Евтимий“ № 1 се случва непоправимото. Прибирайки се късно към квартирата си, Дебелянов и Константинов виждат, че – въпреки късния час, всички лампи светят, а около къщата цари оживление. Вътре те стават свидетели на ужасяваща гледка – Пина и баща ѝ лежат мъртви, а на пода има пистолет. Бащата е отнел живота на по-голямата си дъщеря, а след това и своя. Веднага тогавашната преса започва да разпространява различни версии за случилото се. Булевардните вестници обрисуват Елена като честа героиня в любовни романи, която „yбивала вpемето cи в коридорите на университета в шеги и закачки“. Според вестник „Народен глас“ причината за трагичната смърт на Елена е именно по-свободното ѝ поведение, което полковник Петрунов не можел да понесе. Вестникарските твърдения веднага са отхвърлени от академичната общност. В знак на протест, на погребението ѝ колегите на Пина демонстративно изгарят вестника.

Димчо Дебелянов потъва в скръб, но събира сили да довършва сам превода на „Афродита“, който е издаден същата година с посвещение от преводача: „На една скъпа покойница – обещаният дар“.

Тази любовна история е останала в спомените на Константин Константинов „Моят път през годините“ и в спомените на Константин Гълъбов „Спомени весели и невесели за български писатели“. Различни документи, свързани с трагедията на Елена Петрунова се пазят в семейния архив на наследниците ѝ.

Снимка на злополучния дом на полковник Петрунов, публикувана от страницата Бохемска София (линк).